Ще започне такова люлеене, каквото светът все още не е виждал... ще притъмнее Русия, ще заплаче Земята за старите богове...
Ф. М. Достоевски «Бесове»
В ранното утро на 1941 година започна войната. Като във всички учреждения, свързани с отбраната, в 13-ти отдел на НКВД отвориха мобилизационния плик с изброяване на мероприятията в случай на война. Първото мероприятие беше комисарят по сигурността Руднев с чин генерал-полковник да бъде назначен за началник на специалните видове оръжия на НКВД.
Въздушните армади на Хитлер бомбардираха Киев, Одеса и Минск. Германските танкови дивизии настървено настъпваха към вътрешността на Съветския съюз. Червената армия отстъпваше, давайки милиони жертви убити, ранени и пленени. Сталин се обърна по радиото с призив:
– Скъпи братя и сестри...
От вълнение той пиеше вода и хората чуваха как зъбите му тракаха.
В салона на Индустриалния институт, където учеше Борис, закачиха голяма карта на Съветския съюз, върху която с червен конец и карфици обозначаваха линията на фронта. Всеки ден Борис виждаше как тази линия неудържимо отиваше все по-назад.
Щом завърши Великата чистка, Максим спря да пие също така внезапно, както започна. Дори малко скучаеше. Сега, когато вечер над Москва трещяха зенитните оръдия, той изведнъж се заинтересува от древноримските увеселения. Поглеждаше и в книгите по психоанализа.
От мрака на хилядолетията пред очите на генерала заставаха амфитеатрите на римските циркове и първите християнски мъченици, отиващи срещу смъртта. Разпъваха ги на кръстове, хвърляха ги като плячка на дивите зверове, изгаряха ги като живи факли. Понякога са могли да запазят живота си при едно условие. Но предпочитали смъртта и с пеене на псалми вървели към нея на арените на амфитеатрите.
– Отново при едно условие – замислено промърмори генералът. – Значи ни трябва амфитеатър. Трябва да опитаме…
Скоро във вестниците се появи съобщение за необикновения подвиг на трима съветски летци изтребители в подстъпите към Ленинград. Останали без амуниции, те се хвърлили със своите „ястребчета“ върху германските бомбардировачи и загинали заедно със свалените врагове. Портретите на загиналите герои се появиха на първите страници на всички вестници. И на тримата дадоха званието „Герой на Съветския съюз“.
След това тези подвизи станаха на мода и дори с много боеприпаси, съветските летци отиваха на таран, на сигурна смърт, смесвайки ведно метал и кръв, своя и чужда. Прославените германски асове не знаеха какво да правят със съветските младежи, нарушаващи всички правила на въздушния бой.
Съветските читатели на вестниците мислеха, че това са само пропагандни трикове на Совинформбюро. Но командването на съветските въздушни сили, обезпокоено от безсмислената гибел на самолетите, се обърна към Сталин с протест и молба да ги защити от загадъчните експерименти на 13-ти отдел на НКВД. Като резултат бе издадена специална заповед, която разрешаваше тарана само в особени случаи. Машините бяха по-скъпи от хората.
Който е следил вестниците по време на войната, помни, че след самолетните тарани започна друга, не по-малко странна акция. Този път в морската пехота от екипажи на потопените кораби. Като се обвързваха с ръчни гранати, героите моряци започнаха да се хвърлят под гъсениците на германските танкове като живи мини. Танковете летяха във въздуха заедно с храбреците, отиващи на сигурна смърт. Това беше по-евтино от самолетните тарани.
Зад всичко това беше 13-ти отдел на НКВД, който се грижеше за своите герои дори и след смъртта им. Всички вестникарски отчети, възторжените похвали, награди, въобще всичко, свързано с тяхната смърт, най-строго се контролираше от професор Руднев, който беше наясно с тайната на живите факли на Нерон.
– Ти отново правиш гешефти със смъртта – каза Борис. – Каква е работата сега?
Този път Максим отговори с голямо желание:
– Виждаш ли, когато взимали група мъченици и им предлагали избор – да се отрекат от християнството или да ги убият тук, в мазетата – мнозинството от тях се отричали. Но когато им предлагали да се отрекат или да умрат на арената на амфитеатъра, мнозинството предпочитало смъртта. Но смърт със слава. Тези мъченици принадлежат към определена психологическа категория хора, които могат да се намерят и сега. Необходимо е само да се създадат съответните условия.
– Но това е почти убийство – каза Борис, като се обърна към брат си.
Отговори му обаче полковник Добронравов:
– Вие малко грешите, момко. Ние бяхме подготвили само първите трима доброволци. След това им създадохме необходимия ореол и така да се каже, отворихме райските врати. Останалите влизаха в тази врата сами. Нещо повече, ние дори не знаехме кой ще тръгне. Освен това, ако не им бяхме дали тази възможност да загинат с чест, слава и полза, мнозинството от тях все едно щяха да свършат зле.
– Ясно е, че има нещо тъмно – каза студентът.
– Ех, ти, Тома Неверни – каза Максим.
– Какво изучавате там? – добродушно попита полковник Добронравов, като поглеждаше през рамото на Борис. – А, столипинските реформи. Да, Столипин е бил голям държавник. Ако не беше куршумът на Богров, кой знае, може би цялата история на Русия щеше да тръгне по друг път.
– Към коя партия е принадлежал този Богров?
– Към тази партия, която някои асоциират с антихриста – се усмихна полковникът от НКВД, специализирал по история на религиозните култове. – При това Богров е бил роден терорист, нещо като жива адска машина. Хората са знаели това.
– Как е станало?
– За да се разбере, трябва да се знаят две неща. Първо, в онова смътно време в кръговете на гнилата интелигенция убийството на държавен деец е било дело на такава доблест и героизъм, каквото сега е подвигът на нашите смъртници-доброволци. И тогава, както и сега, всичко е било подготвено от печата. И второ, което е много характерно, преди убийството на Столипин Богров е правил опит за самоубийство. Той е търсил смъртта, но предпочел смърт със слава.
– Освен това е служил като доносник в царската полиция – добави Максим.
– Напълно закономерно – съгласи се полковникът. – Шизофрениците винаги имат двоен живот. Проблемът на светците и грешниците.
– Вас човек не може да ви разбере, къде са светците, къде – грешниците – като Тома Неверни отбеляза Борис. – Вчера бяха светци, днес – грешници.
– От грешника до светеца и обратното разстоянието е много по-малко, отколкото си мислите – отговори полковникът. – Понякога спят в един креват. Понякога това е един и същи човек. Често е трудно да се разбере къде е грешният светец и къде е светият грешник. – Той разпери ръце и се протегна така, че сукното на китела му пропука. – Между другото, Максим Александрович, на мен много ми харесаха проблемите, които поставихте пред нас на последното съвещание. Самият Гьоте е добър пример. Тези души се борят. Понякога едната душа се опитва да излъже другата. Защо да не се опитаме да помогнем на тази излъгана душа? Пре-е-е-красна идея! – Жизнерадостният полковник скочи и закрачи из стаята. – В тази връзка вие споменахте за ролята на религията по този въпрос. Ако нещата тръгнат така, както вие предполагате… А вие сте единственият човек, с когото Сталин се съобразява. Искам да имате предвид, че от детството си страшно обичам миризмата на тамяна.
Според инструкциите за мобилизационните мерки научните сътрудници на професор Руднев получиха нови задачи. Едни от тях бяха специалистите историци, които спешно преглеждаха някакви тайни държавни архиви и се ровеха в купищата забранени или иззети книги отпреди революцията. Други, специалистите психолози, мъкнеха в НКВД някакви мършави старци и баби, чиито имена фигурираха в архивите, и ги разпитваха, като почукваха с пистолетите по масата:
– Разберете, сега не е време да се церемоним с вас. И така…
Следователите с бели престилки се интересуваха от толкова необикновени неща, че след разпитите полуживите старци само се кръстеха и се чудеха как тези загадъчни следователи могат да четат в душите на хората. Учениците на професор Руднев си знаеха работата. Те знаеха дори за малките грехове, които престарелите грешници не си бяха признали в нито една изповед и се надяваха да отнесат тези тайни в гроба. Най-голям интерес следователите проявяваха към най-различни детайли от живота на покойниците.
– За какво ви е това? – плахо протестираше грешникът. – Та тези хора отдавна са умрели.
– Нужно е за спасяване на родината – настояваше инквизиторът с бяла престилка.
– Това беше просто един литературен кръжок…
– Изучавали ли са философията на Бердяев?
– Е, просто ново течение във философията…
– А нещо за антропософията на Щайнер?
– Но тогава това беше модерно…
– А окултизма на Блаватска изучаваха ли?
– Да, просто от скука…
– А със спиритизъм занимаваха ли се?
– Това беше само за развлечение…
– Ние знаем по-добре какво е – сухо ги прекъсваше следователят. – Подпишете тази бележка за неразгласяване на военна тайна. И имайте предвид, че наказанието е само едно – смърт.
Естествено, следователите с бели престилки не се канеха да правят спиритически сеанси и да викат духовете на покойните. Затова пък много се интересуваха от живите деца и роднините на покойниците.
– Но нали след революцията всички тези хора бяха изгонени в чужбина – се учуди един от грешниците. – Заедно със семействата им. Във връзка с делото „Синята звезда“.
– Ами децата на Мария Абрамовна? – припомни следователят.
– Какво говорите? Мария Абрамовна нямаше деца. Тя твърде много се беше отдала на всякакви революции.
– А сестра ѝ жива ли е още?
– Знаете ли, случи ѝ се голямо нещастие. На преклонна възраст взе, че се отрови. Казват, заради нещастна любов.
– Ами нейните деца?
– Вера Александровна имаше…
– Извинете, тя не е ли родна сестра на Мария Абрамовна?
– Не, доведена сестра ѝ е. От втория брак. Дъщеря ѝ живееше в Берлин, а осиновеният син някъде…
– Осиновените деца не ни интересуват. Разкажете ни за дъщеря ѝ по-подробно. Омъжена ли е?
– Не, самоубийството на майка ѝ така ѝ подейства, че…
– Разбирам. Сега с какво се занимава в Берлин? Преди всичко ето ви списък на хората, които бяха изгонени в чужбина. Тук са няколкостотин души. Прегледайте внимателно и кажете с кого от тях тя е поддържала връзки. Особено по линия на тайното общество „Синята звезда“. И други подобни общества. Разбирате ли?
Използвайки резултатите от тази разпити, оперативните работници от 13-ти отдел не се осланяха на окултното предаване на мисли от разстояние по метода на Блаватска, а предпочитаха да ползват шифрованата радиовръзка. По нощите летяха шифрограми до резидентите на съветското разузнаване до всички страни на Европа.
Като се прибираше вкъщи след работа, вместо да пиянства, Максим от скука се занимаваше с поезия. При това четеше най-неподходящите за военна обстановка безсмислени стихове на френските символисти и не по-малко превзетите упадъчни произведения на руските декаденти, които като отровни гъби наводниха руската литература преди Първата световна война.
Когато по всички фронтове от Черно до Бяло море се водеха кръвопролитни ариегардни боеве с настъпващите танкови колони и въздушни ескадри на Хитлер, генерал Руднев си седеше и препрочиташе поемата на Блок „Дванадесет“, в която поетът символист описва отряд от дванадесет безразсъдни червеноармейци по време на революцията.
Краят на поемата беше загадка за всички – и за червените, и за белите. В бяло венче от рози, и отпред Исус Христос. За белите това беше богохулство. За червените – досаден религиозен мистицизъм.
– И така, червеноармейците са дванадесет, а Христос е тринадесетият – мърмореше началникът на 13-ти отдел на НКВД. – Значи това не е Христос, а антихрист. Знаем ги тези техни номера – всичко да преобърнат наопаки, като 69. Издателство „Алконост“ (Сирин и Алконост – птиците на радостта и тъгата в славянската митология). Сирин (псевдоним на автора на „Лолита“ Набоков) също го знаем. И бръщолевенето на Катул. Добри са му „Поемите към Лесбия“. Ех, тези символисти. Знаем ги вашите символи.
– Що е това за диалектика? – попита Борис.
– Такава, че Блок умря в състояние на тиха лудост.
– Според тебе, Макс, всички са луди. Освен теб.
Генералът не му обръщаше внимание и продължи със стиховете на Блок, след което продължи със своите загадъчни разсъждения.
– Аха, двуликният… In daemone deus – в дявола Бог… Марксисткото единство и борбата на противоположностите… Та Хитлер и Сталин са едно и също нещо… И поради това милиони хора се унищожават взаимно… Защо? In daemone deus...
През зимата вратата на стаята на Борис не се затваряше, тъй като там нямаше печка и беше много студено. Затова той по неволя трябваше да изслушва всичко, което ставаше в стаята на брат му.
– Макс – помоли студентът, – ако не си се побъркал съвсем, все пак ми обясни какво е това дявол.
– Дяволът е някакъв сложен психо-биологичен комплекс, който разрушава душата и тялото на човека. И е философско понятие.
– Значи като такъв дяволът не съществува?
– Ако го нямаше, тогава нямаше да има нито Хитлер, нито Сталин. И тази проклета война.
Промениха се и вкусовете на Максим към музиката. Вместо разбойническите песни на Шаляпин сега той всяка вечер седеше и, навел глава, замислено слушаше една и съща плоча – увертюрата на Чайковски „1812 година“ за нашествието на Наполеон срещу Русия.
Геният на великия композитор е въплътил в музиката опасното настъпление на френските гренадири към Москва. Плуват сутрешните мъгли над спящото Бородинско поле в последната нощ преди сражението. Тръбачите будят войниците за бой не на живот, а на смърт. Гърмят барабаните на настъпващите полкове на Наполеон, а насреща им – тежко боботят оръдията от руските редути.
Гори белокаменна Москва, подпалена от ръцете на руските мужици. Скръстил ръце на гърдите си, Наполеон стои на Кремълската стена и мрачно гледа победената, но непредалата се столица.
В една зимна вечер, когато германците бяха на подстъпите към Москва, Максим отново седеше със сборник на някакви непонятни поети фуисти с многообещаващото заглавие „Мозъчно разлагане“. Но той не четеше, а със затворени очи слушаше увертюрата на Чайковски. Когато тръбачите призоваха за бой на Бородинското поле, генералът направо подскочи и каза на висок глас:
– Добре, Пьотр Илич! – Той си оправи кителя все едно тръгваше в поход. – Ще видим какво ще се получи от това.
– Какво става? – запита от стаята си Борис. Сложил ръце в джобовете, генералът по сигурността, сега обаче в трезво състояние, отново започна брътвежите си:
– Ще се опитаме да се борим с дявола с кръст и меч. Отначало с кръст. И ако не помогне – с меч.
– Значи политиката принципно се променя? – с обичайния си насмешлив тон попита по-младият брат.
– Да – със съжаление отговори другият. – Това проклятие на човешкия род е много по-сложно и сериозно, отколкото си мисли такъв Тома Неверни като теб.
– Значи не се справи със заданието на партията и правителството?
– Да. Окончателният проблем с дявола е неразрешим. Но той може да бъде локализиран. Или да бъде насочен в по-благоприятна насока.
Тома Неверни му каза със съчувствие:
– Тогава, генерале, затваряй инквизицията и се записвай в манастир.
– Съвсем правилно. До този извод са стигнали бащите на църквата. Но ако не може да бъде ликвидиран дяволът, аз ще го накарам да служи… Ще го изпратя на фронта!
– Да не забравиш да подпишеш с него договорче за дружба и взаимна помощ.
– Да, ще опитаме! – възкликна генералът по сигурността на Съюза на СССР. – В лагерите имам на разположение толкова много вампири. Никой няма да се досети какво представляват те.
– Да не забравиш вещиците си – се надсмиваше Тома Неверни.
– Да, има и красавици, и умници. – Генералът така се размечта, че в гласа му се прокрадна дори симпатия към неговите заклети врагове. – Ще им дам възможност да си поиграят със смъртта.
– Да не забравиш и магьосниците – го посъветва Борис. – Защо да ги държите заключени? Пусни тази компания срещу Хитлер. И орден може да получиш.
Генералът вече беше преминал на страната на грешниците и като адвокат на дявола се опитваше да оправдае своите неотдавнашни врагове:
– Много от тях не са чак толкова виновни. През целия си живот са били принудени да се крият, да се замаскират, да лъжат, да са двулични.
– Тогава от тях ще станат великолепни шпиони и диверсанти – наливаше масло в огъня студентът. – Или пък саботьори? Или пък пета колона?
– Да, ще ги накарам да защитават родината – сурово каза генералът. – Пък и все пак това са хора. В повечето случаи са виновни техните прародители… Всички ние сме виновни. Ще видим.
И така, машината на 13-ти отдел на НКВД се завъртя на три смени. Без скърцане се отвори портата на концлагерите и специалните изолатори, където строителите на безкласовото общество държаха класовия чужд елемент: вещиците и магьосниците, вампирите и върколаците, дяволите и духовете. В критичния за родината час Максим Руднев погна слугите на дявола в бой за родината.
Под командата на генерала-магьосник отряди от магьосници, станали опитни диверсанти, се устремиха зад линията на фронта да взривяват пътища, мостове и складове в германския тил. Студени и прелъстителни красавици вещици станаха шпионки и като змии запълзяха в креватите на германските офицери и военните тайни на вермахта. Хиляди и хиляди вампири и магьосници, духове и всякаква друга нечистотия работеха с ножове, отрови и с динамит рушаха тила на военната машина на Хитлер. Като полудял генералът на дявола безмилостно гонеше своите орди срещу смъртта.
Официално е малко известно как нечистата сила на професор Руднев е воювала, но явно нагледно успешно, ако се съди по ордените, които се появяваха на гърдите му. След една година, когато се върна от секретна инспекция в тила на германската армия, където генералът на дявола провери работата на своята нечиста сила, той беше произведен в генерал на армията за специални видове оръжие и получи втора златна звезда на Герой на Съветския съюз. Съюзът с дявола даваше своите плодове.
– Нали аз те посвещавах за това – се опита да се шегува Борис. Но не му беше до шеги.
Докато генерал Руднев подкопаваше германския тил, професор Руднев разгърна дейност по укрепване на съветския тил. Получили извънредни пълномощия, емисарите на 13-ти отдел тършуваха из всички университети и научни учреждения на Съветския съюз и издирваха подходящи мозъци за мозъчния тръст на професор Руднев.
Цял свят замря от учудване, когато след четвърт век невероятни гонения Сталин изведнъж вдигна забраната от православната църква. Скоро бе открита първата духовна семинария, а недалеч от Москва – първият манастир. Най-много се учуди самият Сталин, когато разбра, че хората с удоволствие се венчават и кръщават децата си в църква. Но никой не знаеше, че зад това трудно за диктатора решение стоеше неговият червен кардинал, докторът по социология Руднев, който се интересуваше от Бога само като антитезата на дявола. И никой не знаеше, че смиреният архиепископ Питирим в цивилния живот е генерал-майор по сигурността Питирим Фьодорович Добронравов, дясната ръка на началника на 13-ти отдел на НКВД.
В тъмните партизански нощи брадати чичовци се радваха, че сега могат да се кръстят, а след това около лагерните огньове разказваха на младите партизани приказки, че в най-тъмните нощи, когато небето се раздира от мълнии и гръмотевици, тогава нечистата сила празнува, а в партизанския тил прелита от Москва самият дявол в генералска униформа на НКВД.
– Такъв рижав. А очите му зелени. И блед като мъртвец. – съобщаваше брадатият. – Паднеш ли му пред очите, не си жител вече на този свят.
– Хей, чичко, страх ме е! – възкликна една млада партизанка.
– А ти, глупачке, се прекръсти – я посъветва брадатият.
Носеха се слухове, че от землянката, където генералът дявол извършвал своя съд и разправа, през нощта се чувала песничка за излъганата любов, а един баритон като козел припявал:
Целият свят ще трепери от наказание,
Дори самият Сатана ще бъде ужасен!..
А в нощното небе от единия до другия му край, сред мълнии и гръмотевици, в заревото на пожарите танцуваше смъртта. В Червената армия изчезнаха триъгълниците, кубчетата и правоъгълничетата. Сталин въведе нов кодекс на честта за офицерите, включващ коленопреклонно целуване на гвардейските знамена преди бой, а след боя – разстрел на страхливците пред строя на частта. Не всички рицарски ордени можеха да се похвалят с такъв кодекс за войнската чест, както съветската гвардия.
Министър-председателят на Англия Уинстън Чърчил празнуваше своя седемдесети юбилей. В същия ден се появиха горещи поздравления от съветското правителство с интимна фотография на юбиляра: как в свободното си време премиерът с лопата и тухла в ръце си строи каменна беседка в двора.
С това се подчертаваше пролетарската солидарност с пролетарските склонности на юбиляра, който за почивка обичал да се поглези като каменоделец. Който не намери тази снимка в официалните биографии на Чърчил, нека погледне в съветските вестници.
Като взимаше решения, Хитлер не се съветваше с никого. Само когато трябваше да вземе особено важни решения, той се съветваше с един човек – със своя придворен астролог Вилхелм Крафт. Като разбрал за това, Чърчил заповядал да зачислят на щат в английската армия неговия личен астролог капитан Луи дьо Вол, за да следи решенията на Хитлер. Но 13-ти отдел на НКВД не вярваше нито на Хитлер, нито на Чърчил и отдавна вече си имаше съответен специалист, за да следи действията и на двамата.
Ровейки се из средновековните книги, сътрудниците на Научноизследователския институт на НКВД установили, че от светците мирише добре, а от грешниците – дори по-намиирисва на сяра, което, както е известно, е характерно за преизподнята. Оттогава в резултат на последните постижения на науката и техниката оперативните работници на 13-ти отдел много старателно душат чуждестранните дипломати.
В мозъчния тръст на професор Руднев се интересуваха и от следния въпрос: откъде в мозъка на Хитлер се е появила идеята за нацизма, т.е. идеята за висшата раса, за избрания народ. Нова ли е тази идея, или Хитлер просто я е заимствал? И от кого? И кой пръв е пострадал от тази идея?
Толкова прост въпрос! Но се опитайте да отговорите на него. Макар че в Библията този отговор го има. Освен това той изцяло съответства на първия закон на марксизма за единството и борбата на противоположностите.
Съветската армия настъпваше. По площадите и пазарите в освободените от германците градове като в средните векове публично бесеха тези, които са сътрудничели с кръстоската на сатаната и антихриста в образа на Хитлер. А за възпитаниците на новите суворовски училища въведоха бели ръкавици и като в доброто старо време разучаваха мазурка и полонеза.
Тези нововъведения идваха от мозъчния тръст, в който под белите престилки на научните сътрудници беше униформата на НКВД. Зад всички тези дейности зад гърба на Сталин стоеше неговият червен кардинал, докторът по социални науки, мракобесникът и реакционерът Максим Руднев.
Колкото повече звезди окачваха на гърдите му, толкова по-мълчалив ставаше той. Около него се носеха мрачни легенди, че генералът на дявола неведнъж сам е търсел смъртта си в бой, но не я намирал, тъй като не го ловил нито куршум, нито огън, нито вода, че след като е подписал съюз с дявола, той не може да умре, докато не изтече срокът на този договор.
Единствено Борис знаеше, че зад всички тези страшни деяния като блед призрак се мярка ангелското личице на неговата мъртва красива жена, която той беше довел вкъщи. Същата тази Олга, която топлеше рибешката си марсианска кръв с белия шал от ангорска вълна, която танцуваше като дървена и се целуваше със свити устни. Тази тиха мадона, която Максим толкова обичаше и тази любов го тласна от другата страна на доброто и злото, на живота и смъртта.
Като виждаше необикновената кариера на Максим, Борис не знаеше какво да прави. По навик той се опитваше да му се надсмива, като в детството, когато Максим ядеше с лявата ръка или си мърдаше ушите. Но като виждаше с какво се занимава брат му сега, не му беше до шеги. Понякога му се струваше, че може би Максим наистина се бе свързал с дявола.
Затова по въпросите за нечистата сила по-малкият брат като Тома Неверни зае опортюнистична позиция. Той се надсмиваше над поличбите и суеверията, но същевременно не обичаше черните котки и избягваше числото тринадесет. Това му се струваше достатъчна защита от нечистата сила в нашия рационален век.
В разгара на войната Борис завърши Индустриалния институт, пъхна дипломата си за инженер в чекмеджето и веднага замина за фронта. Така измина пътя от Москва до Берлин. След войната бяха поставени нови следвоенни задачи и в съответствие с тях и подчинен на партийната дисциплина, той бе назначен за инструктор в Управлението за агитация и пропаганда на ЦК на ВКП (б).
Максим завърши войната като маршал на държавна сигурност на СССР и три пъти бе награден като Герой на Съветския съюз. Но във вестниците не се съобщаваше нищо за това. Колкото повече се издигаше, толкова повече се стараеше да остава в сянка. За времето на военния съюз с дявола той явно беше научил нещо от своя съюзник, който действа на тъмно, отзад и наопаки.
Така по случайност по-големият брат вместо преподавател по история стана маршал в държавна сигурност, който прави историята, а младият вместо инженер механик стана инженер на човешките души.
По време на войната умряха родителите им, единственото, което свързваше братята, и семейство Рудневи се разпадна. Максим отиде да живее в една старинна и странна къща, която изцяло отговаряше на неговата дейност. След завръщането си от фронта Борис също живееше сам.
Въпреки страховитата кариера на Максим Борис продължаваше да се отнася доста скептично към неговите занимания. Още повече, че след като стана инструктор, който трябваше да доказва на хората, че няма нито Бог, нито дявол, доста рядко се срещаше с Максим и дори на никого не казваше, че брат му е маршал от НКВД.
Тъмната дейност и странното поведение на Максим предизвикваха у него необяснима неприязън. Максим, останал съвсем сам на белия свят, чувстваше това и го болеше от странното отношение на единствения му брат.
Наскоро след войната НКВД бе преименувано в МВД [Министерство на вътрешните работи]. Научноизследователският институт на професор Руднев се превърна в голямо учреждение и бе настанено в отделна нова сграда на брега на Москва река. На вратите на тази сграда нямаше никакъв надпис, а всички научни работници под белите си престилки носеха както и преди униформата на НКВД – МВД. Сега следяха дявола в цял свят. Същият този дявол, Княза на този свят, когото някога безуспешно преследваше средновековната инквизиция и когото професор Руднев постави в служба на съветската власт.
За особени заслуги по време на войната маршалът по държавна сигурност Максим Руднев беше назначен за първи заместник-министър на министерството на вътрешните работи на СССР. Сега левакът Максим можеше да унищожи всеки с едно драскане на писалката. Така се изпълни неговата детска молба към Бога – да го направи голям и силен.
Следваща глава
Преминете към СЪДЪРЖАНИЕ