Очи имате, не виждате ли? Уши имате, не чувате ли? И не помните ли?
Марк. 8:18
Когато Максим Руднев беше дете, а това беше преди революцията, преди лягане майка му го караше да се моли на Бога. Максим си мърмореше под носа „Отче наш“, а след това се обръщаше към него с лична молба:
– Божичко, моля те, направи ме голям и силен. Защото вчера Федка Кривогледия отново ме хвана в съседния двор и ме наби. Направи така, че да мога да набия всички. Така, само с лявата ръка, с едно кутренце.
Тази молба той повтаряше след всеки бой с Федка Кривогледия, който живееше наблизо и се смяташе за най-големия хулиган в областта. Като се замисляше, Максим шепнеше предлагаше замяна:
– Ако искаш, божичко, в замяна на това ми намали мъничко живота...
Борис, по-малкият брат, който се роди след революцията, имаше от детство по-практичен подход към живота. Ако не си изяждаше всичко докрай, майка му казваше сериозно:
– Внимавай, Бобка, това, което остава в чинията ти, е твоята сила. Ако не го изядеш, всички момичета ще те побеждават.
Момчето вярваше на това и беше готово да оближе чинията и дори да се пръсне, само и само момичетата да не са по-силни от него. Този навик да не остава нищо в чинията му остана за цял живот.
По-късно стана ясно, че Максим пише с лявата ръка. По-малкият брат му се дразнеше:
– Ей, левак! Я хвърли камъка с дясната!
Майка им му каза строго:
– Бобка, не се смей! Бог го е наказал, за да не отправя към него глупави молби.
Макар и левак, Максим завърши с отлични бележки. Той постъпи в историческия факултет на Московския университет и мечтаеше да стане професор, но освен професорските амбиции той обичаше и да командва хората. Затова скоро постъпи в партията и дори се издигна до секретар на факултетската партийна организация.
У дома той обичаше да подчертава ролята си на по-голям брат. Честичко изпращаше по-малкия с бележки до момичетата, които харесваше. Но само когато успехът му беше сигурен и брат му трябваше е свидетел на неговите победи. Ако успехът му беше съмнителен, той намираше други начини без свидетели.
Макар Борис да бе значително по-малък от Максим, той се отнасяше доста скептично към по-големия брат. Може би защото Максим винаги търсеше възможност да командва, а малкият не можеше да понася да го командват. А може би и защото левакът можеше да си мърда ушите и често демонстрираше това.
– Също като магаре! – казваше малкият. Но Максим завърши с блестящ успех и университета. Тъй като се беше проявил добре като секретар на факултетската партийна организация, вместо да стане учител по история, по партийна линия го назначиха на служба в ГПУ. Званието пълномощник на ГПУ [Държавно политическо управление – Държавно политическо управление на СССР] по онова време съответстваше на чин капитан и напълно отговаряше на амбициите на Максим. А още повече му харесваха гиздавата военна униформа и малиновите петлици, които предизвикваха страх сред околните.
Максим не бе казал на никого за назначението си и един ден неочаквано се появи дома в пълна униформа на ГПУ. На кръста му в новичък кобур проблясваше мъничък браунинг от системата на Коровин, което в ГПУ се смяташе за много шик. Като видя петлиците, баща им, възрастен лекар-гинеколог, неодобрително поклати глава:
– Аз се старая да продължа живота на хората, а ти ще го съкращаваш. Не е добра тази работа.
Единственият, на когото униформата и браунингът не направиха никакво впечатление, беше по-малкият брат. Първият сблъсък между тях стана, когато Борис навърши четиринадесет години. Максим седеше и попълваше служебна анкета. За да е в крак с времето и с длъжността си, в графата за родителите той написа твърде общо определение „трудещи се“. Борис забеляза това и реши, че брат му се отказва от баща им.
– Баща ни не е работник, а лекар – каза той. – Защо лъжеш?
– Не е твоя работа – отговори големият.
– Личи си, че си левак – насмешливо отвърна малкият. – Всичко правиш като левак.
– Устатата ти още мирише на мляко! – избухна пълномощникът на ГПУ. – Сега ще ти скъсам ушите.
– Опитай – каза ученикът. За да изравни разликата в силите, той стисна една вилица в юмрука си и следеше всяко движение на брат си с такова видимо спокойствие, че другият реши да не опитва.
Колкото и да е странно, Максим хич не се обиди. Напротив, след това дори се хвалеше пред приятелите си:
– А ако знаете, по-малкият ми брат ме е начупил по лицата на корема. По-добре да не го закачам.
Но скоро той забрави този съвет. Следващият по-сериозен сблъсък между двамата стана наскоро, след като ГПУ беше преименувано на НКВД.
Те живееха в тиха част на края на Москва в една пристройка в дъното на двора. През зимата, когато дворчето беше затрупано със сняг, в къщата палеха холандски печки, на които е толкова приятно да се топлиш гърба. Въглищата и дървата трябваше да се носят с кофи от мазето и трябваше да се излиза навън, а в снега хич не беше приятно. Тези разходки до избата бяха задължение на братята, които трябваше да се редуват, а Максим, след като си сложи малиновите петлици, вършеше това с голяма неохота.
Веднъж майка му го изпрати за въглища. Борис през това време лежеше в съседната стая върху голям, покрит с килим сандък, който му служеше за креват, и четеше увлекателния роман на Райдър Хагард „Дъщерята на Монтесума“. По-големият брат влезе в стаята и небрежно заповяда на по-малкия:
– Бобка, я иди да донесеш въглища!
– Мама изпрати теб, ти върви! – възрази по-малкият.
– Ти по-добре слушай какво ти се казва.
– Когато ми каже мама, тогава ще отида.
– Внимавай, ако след три минути не отидеш, ще дойда с кучешка каишка! – закани се пълномощникът на НКВД и излезе от стаята. Кучешката каишка висеше винаги на закачалката в коридора като във всяка къща с немска овчарка.
Малкият сложи книгата насрана, стана от сандъка и тихичко издърпа чекмеджето на масата. Под учебниците по химия и физика имаше един метален бокс, изпробван вече в няколко сбивания. Той го нахлузи на ръката си и отново легна на сандъка, като си държеше дясната ръка в джоба, а с лявата държеше „Дъщерята на Монтесума“.
Четеше за това как връзват нещастния пленник към каменния олтар като жертва на боговете и как зловещият жрец на ацтеките се доближава към него с жертвен нож. В този момент в стаята влезе Максим с кучешката каишка.
– Броя до три – каза той. – Едно-о-о... Две... Три!...
Това, което последва, по-големият брат го описа на приятелите си по-късно така:
– Такова нещо никога не бях виждал... Човек да скочи от легнало положение. От сандъка до вратата на стаята е най-малко шест метра. Той се изви във въздуха като тигър и налетя направо върху главата ми. Като наръган с нож. Аз го атакувах с камишка, а той мен с бокса.
– Нима? – учудиха се приятелите му.
– Да-а... Стана страхотна бъркотия. Гардероба го изпочупихме на парчета, масата остана на два крака, за столовете не говоря – станаха на подпалки. След това специално проверих сандъка – капакът бе счупен, защото той го издъни с гърба си, когато скочи върху мен. Само печката остана цяла.
– Кой победи?
– Нула на нула! – с известна гордост си каза Максим. – В училище му викат бик. Никой не може да се справи с него.
– Кой отиде за въглищата?
– Майка отиде. Тогава брат ми взе от нея кофата, а на мен ми каза: „Изчакай до следващия път! Дяволче, но на него може да се разчита.
Тук Максим беше прав – когато по-малкият брат кажеше нещо, на него можеше да се разчита. Следващият път се оказа много скоро.
В училището, където учеше Борис, се състоя вечер на самодейността. След това имаше танци в спортната зала, а след танците както обикновено, сбиване на улицата с учениците от съседното училище. В разгара на схватката съученикът на Борис Иван Странник изведнъж без причина започна стрелба във въздуха с маузер, който беше откраднал от баща си. Баща му работеше като цензор в градския съвет. Без да знаят кой стреля, всички се разбягаха. Пръв, изплашен от собствената си храброст, избяга и самият Иван, като набута пистолета в ръцете на Борис.
На следващата сутрин той си седеше в стаята и в очакване на Иван, от любопитство започна да разглобява огромния маузер. В стаята влезе Максим и като видя в ръцете на брат си истински пистолет, това до така го стресна, че отначало не можа и дума да каже, а излезе и започна нещо да шепне на майка си.
– Борис, иди донеси дърва от мазето! – помоли го майка му.
Той сглоби маузера и като го сложи в джоба си, се запъти към избата. Пълномощникът на НКВД се възползва от това, за да обискира стаята на брат си. Като не намери пистолета, той сграбчи от закачалката злощастния кучешки повод, който в представите му символизираше власт, и изскочи на двора след Борис.
– Дай пистолета! – изкомандва той.
– Няма да го дам – твърдо отговори по-младият и сложи ръката си в джоба.
Максим вдигна повода:
– Да или не?
Вместо отговор Борис си извади ръката от джоба и пред лицето на брат му се изви дим и огън от пистолетния изстрел. Максим застина с вдигната ръка, а срещу него от упор като от пожарогасител пляскаха изстрели от едрокалибрени пистолет. Той се дръпна назад към верандата.
– Хвърли камшика! – изкомандва Борис – Горе ръцете!
Пълномощникът на НКВД послушно хвърли каишката на кучето в снега и вдигна ръце.
– Влизай вкъщи! – заповяда Борис. – Бързо!
Когато Максим се скри зад вратата, малкият като заек прескочи оградата. Ако дойде милиция, нека Максим се оправя защо е имало стрелба посред бял ден. През това време Борис само по една риза и държейки панталоните си с ръце, защото се смъкваха от тежестта на пистолета, отиде до Иван и му даде маузера. Как Иван е обяснил на баща си за липсващите патрони, си остава неизвестно.
Вечерта, когато разбра за произшествието, доктор Руднев се развика:
– Имаме предци казаци, а освен това някъде в рода ни има и полска кръв. И турска също. Явно Максим е взел от поляците, а Борис е чист турчин, истински башибозук.
Максим се чувстваше като герой на деня и се хвалеше:
– Борка стреля в мен, стреля и нито веднъж не ме улучи.
– А аз се целех покрай ушите ти – без желание съобщи ученикът. – Като укротител в цирка.
По дъските на старата къща имаше много дупки от извадени пирони. По-късно Максим показваше тези дупки на своите приятели и разказваше гордо:
– Погледнете, тук Борка стреля в мен. Цялата къща стана на решето. Виждате ли го какъв е?
Има хора, които не могат да живеят с близките си като равноправни. Те винаги се стремят да бъдат господари, но ако това не става, тогава самите те се натягат да станат слуга на по-силния. Така стана и с Максим. След като не можа да подчини по-малкия си брат, той не само че го приравки със себе си, но дори започна и леко да му се подмазва. Стараеше се да спечели доверието му и въпреки голямата разлика във възрастта, той често го канеше в компанията на своите познати и споделяше с него всичките си тайни. Борис пък, като имаше вече опит, се държеше малко нащрек и пазеше безопасна дистанция.
Разликата в годините се усещаше в стъношения. Максим беше слабовост и с тънки кости, със съотноси очи и с чуплива коса, с която много се гордееше. Устните му бяха тънки, нервни и властни. В тази връзка той твърдеше, че такива устни са имали Ницше и Шопенхауер. Като студент се занимаваше с лека атлетика, плуваше добре и караше ски. Борис пък, широкоплещест и тъмнокож, предпочиташе тежката атлетика и гимнастическите уреди. По-големият беше избухлив, а по-малкият – издръжлив.
Максим винаги имаше много приятели, които доста често се сменяха. Борис имаше по-малко, но затова пък почти не ги сменяше. Максим постоянно явно взимаше книги от приятелите си. И бившите му приятели често идваха при Борис и смутено го молеха да им върне книгите, които брат му беше взел от тях преди години.
Когато Борис постъпи в 8 клас, той се увлече по лова и си купи „Фроловка“ с магазин от четири патрона. Зареждаше я с парчета от оловна тръба. Като истински ловец закачваше оръжието над кревата си.
Веднъж като се върна от училище, още от вратата почувства остра миризма на барут. Оръжието се търкаляше на кревата му, а върху дъбовата дъска на масата, където Борис учеше, се виеше разкъсана следа от изстрел. Зарядът от парчето олово беше прорязал коса масата и беше заседнал дълбоко в стената. Сърцето на Борис замря: ами, ако... Той огледа стаята, като търсеше следи от кръв. Като се убеди, че няма, той тръгна да търси Максим. Той седеше в кухнята смутен, облечен в униформата си на НКВД.
– Е, как стреля пушката? – небрежно запита младият. – Добре ли е?
– Знаеш ли, исках да я покажа на мои познати... А тя изведнъж стреля...
– Учудвам се, че не е уцелила някого в корема. Явно ти върви.
Пълномощникът на НКВД погледна брат си и примигна със светлите мигли:
– Кажи ми, не ти ли е жал за мен?
– Жал ми е за масата – отговори другият. Максим и сега не пропуска да се похвали на приятелите си.
– Страхотни нерви има Борка. Пушката стреля, а на него не му е жал за мен, а за някаква си тъпа маса.
Че не Борис не обичаше брат си, но той знаеше много добре, че ако не се отнася с Максим както трябва, той ще му се качи на врата.
Кучешкият повод, който Максим обичаше толкова много, беше на немската овчарка Рекс. Някога Борис сам си избра малкото кученце от един приют до Москва за служебни кучета и го донесе в пазвата си заедно с дългото му родословие. Чистокръвното кученце порасна и стана огромен черен като въглен пес и за радост, много умен. През лятото Борис спеше на верандата, а Рекс седеше до него завързан и пазеше своя стопанин. Песът беше доста сериозен и не допускаше местните хулигани, които неведнъж заплашваха да го отровят. Най-много се заканяваше Федка Кривогледия, който командваше съседните хулигани.
В един слънчев зимен ден след обилен снеговалеж Борис излезе на двора да изчисти снега. На прага, протегнал задни лапи като в конвулсии, лежеше Рекс. Той си беше заврал носа в стъпалата, а от черните му рошави ноздри капеше кръв. От прага към улицата по пресния сняг се проточваше дълга кървава следа. Верният пес беше допълзял до прага, но не бе имал сили да се качи по стъпите.
Борис се наведе и пипна с ръка още топлото, но вече безжизнено тяло на кучето. После се завтече у дома и грабна пушката от стената. Без да спира, той щракна затвора и яростно изкрещя на Максим:
– След мен! Отровили са Рекс! Къде е Федка Кривогледия! Аз тази гадина...
По-малкият брат се носеше като луд по снега с готово за стрелба оръжие, издирвайки убиеца на любимия си Рекс. А след него тичаше по-големият брат, опитвайки се безуспешно да му вземе пушката. От улицата дотичаха момченца:
– Чичко, чичко... Вашият Рекс го смачка кола... Ние видяхме. А Федка Кривогледия изобщо не беше наблизо...
Едва тогава Борис се успокои и пусна предпазителя на пушката. След това Максим за пръв път се оплака на майка си:
– Борка обичаше кучето като човек. А аз за него съм празно място.
Максим обичаше да ухажва чуждите жени, както сам се изразяваше, „дамички“, и дори обясняваше защо:
– Двойна победа и никаква отговорност.
Поради възрастта си Борис не разбираше какво означава това, но упорито възразяваше:
– Та това е като кражба.
– По законите на Моисей е така – усмихваше се пълномощникът на НКВД. – Но сега е друго време.
Максим се ожени в съответствие с това свое виждане – за чужда жена. Според Борис жената на Максим Ольга имаше два минуса. Първият, че не е завършила институт, а само меличарски техникум. И вторият, че е изоставила първия си мъж. Но въпреки това Борис стана косвена причина за този брак.
Той често посещаваше вечеринки в къщата на своята съученичка Ирина, а Ольга живееше там като наемателка. На вечеринките учениците играеха на изтъркания „флирт на цветята“, на фанти (игра на залагания – бел. прев.) – със срамжливи целувки, и танцуваха под звуците на грамофона. След това чукаха на вратата на квартирантката:
– Оля, ела при нас!
Тя излизаше от стаята си винаги загърната в голям бял шал от ангорска вълна, като че ли все я тресеше. Фигурата й не беше нищо особено, но пък лицето... Това беше лице на мадона, с рядка, неземна красота. Държеше се като пришълец от друг свят и винаги малко скучаеше. Тя никога не се смееше, а само се усмихваше леко. Танцуваше без желание, като дървена, а когато при играта на фанти идваше нейният ред за целуване, тя стискаше устни и се извръщаше.
– Не й обръщайте внимание, – шепнеше Ирина, – тя е добро момиче, но е малко самовлюбена.
Те живееха наблизо, недалеч от Петровския парк. Веднъж в този парк в една пролетна вечер се застреля студент. Седял си спокойно на една пейка, мечтаейки за нещо, след това изведнъж извадил пистолет от джоба и се застрелял в устата. В джоба на самоубиеца намериха писмо до ангелоподобната Ольга. Оказа се, че е учил с нея в същия техникум. Младежите поговориха за случилото се, обсъждаха го и след това го забравиха. Малко ли чудаци има?
Но след няколко месеца се случи нова неприятна история. Директорът на училището извика Борис.
– Вие със Завалишин дружахте ли? – запита директорът.
– Да, ходил съм с него на лов.
– И така, Завалишин се застреля... с тази пушка. Не ви ли е казвал нещо... такова?
– Абсолютно нищо.
– Добре, ще отидете у тях от името на комсомолската организация. Вземете със себе си Иван Странник, той му е братовчед... Помогнете с каквото можете.
Студена ноемврийска сутрин. Стъпките кънтят по замръзналата земя. Малка къщичка на улица „Песчана“. Убитата от мъка майка и тъмни петна по стените, следи от кръв. На тавана дупки – от изстрели. Към боята – залепнали някакви безформени сиви късчета – останки от мозъка на ловния приятел на Борис.
Сутринта вместо да отиде на училище, Завалишин седнал в креслото, закрепил двуцевката над хото си и с пръста на босия си крак натиснал спусъка. Изстрелял едновременно от двете цеви, заредени с едри сачми, направо му беше откъснал главата. На масата имаше предсмъртно писмо. Не до майка му, на която беше единственият син, а до ангелоподобната Ольга. Писмото беше конфискувано от милицията, но всички се досещаха какво пишеше в него.
Тихият и затворен Завалишин винаги се държеше настрана от другите момчета. Не се отличаваше с нищо особено – нито в учението, нито в спорта. Известен стана едва след смъртта си. Неговото самоубийство за учениците беше нещо необичайно и предизвика много разговори и още повече – недоумение. Ирина се опитваше да оправдае квартирантката си:
– Ольга не е виновна за нищо!
– А защо той е написал писмо именно до нея, а не до някой друг? – питаха учениците.
– Не знам. Тя се срещаха само у дома на вечеринките. Това е всичко.
– Ами онзи студент, който се застреля в парка?
– Там също нямаше нищо. Веднъж беше ходила с него на кино, и това е всичко. А за по-нататъшните им постъпки тя не отговаря.
Учениците неодобрително клатеха глави:
– Все едно, но твоята Ольга е някак особена.
– Просто има рибешка кръв – възразяваше Ирина. – Затова непрекъснато мръзне. Дори нощно време не може да спи и за да се стопли, идва при мен под одеялото...
Скоро след това красавицата Ольга се омъжи за един човек, когото почти не познаваше, както се казва, за първия срещнат. Злите езици шепнеха, че е искала по този начин да се отърве от неприятните разговори за двете самоубийства. За всеки винаги ще се намерят недоброжелатели и завистливи хора, които само чакат повод за клюки. Като капак към всичките й неприятности веднага след сватбата мъжът й го призоваха в армията за три години и тя остана сламена вдовица. Сега всички я съжаляваха. А след това се случи нещо.
На фотографиите, които Борис беше правил на вечеринките, Максим забеляза ангелското личице на Ольга и с вид на специалист веднага си набута носа:
– Хм-м... Коя е тази?
– Нищо особено, нито риба, нито рак.
– Слушай, запознай ме с нея!
– Закъснял си. Вече е омъжена.
– А, значи е дама? Какво по-хубаво от това!
– Какво да ти кажа. Заради нея вече двама души се застреляха.
– Нищо, ти само ме запознай. Другото го остави на мен.
Максим уреди вечеринка за приятелите си, а Борис покани сламената вдовица, която скучаеше без мъжа си. Ольга се появи както винаги загърната в белия си шал и в същата вечер Максим си загуби ума по нея.
Братята спяха в съседни стаи и по-младият преди се подиграваше на брат си, че има навика да говори насън. Но сега Борис не се смееше. Съжаляваше брат си, който беше като омагьосан от Ольга. Всяка нощ Максим се въртеше неспокойно и бърбореше:
– Оля... мила... Оленка...
Но на Максим му провървя. Точно след един месец красавицата Ольга се разведе със своя отсъстващ мъж и се омъжи за Максим. На сватбата виновникът за новото щастие Борис седеше на почетното място от другата страна на булката. След сватбата Максим напусна своето семейство и отиде с жена си в отделна квартира в новите блокове за служители на НКВД.
Скоро след това им се роди дъщеря. По всичко изглеждаше, че Максим е много щастлив, че боготвори младата си жена и ужасно се гордее с детето. Той стана по-солиден, по-сериозен и ако се хвалеше с нещо, това беше неговата жена. В дома на родителите си наминаваше рядко. Получи повишение в службата и беше много зает. Така че свободното си време прекарваше със семейството си.
Следваща глава
Преминете към СЪДЪРЖАНИЕ